Черни рими върху бели листи . . .

Две думи написах, изморен съм, искам да заспя,

Но две думи не стигат, опиянен съм, трябва да продължа.

Не мога да спра, искам нещо да напиша,

Искам да надигна капака и ще натисна клавиша.

Живота партитура, ние пианисти,

Озвучавам черни рими върху бели листи . . .

Може би съм твърде млад, но виждам нещо гнило,

Хората са казали „не питай старило, а питай патило”.

Само аз си знам какво ли съм видял,

Само аз си спомням какво съм преживял.

Като вас живот живея, но дали съм го разбрал,

А дали ще имам време, днес съм тук, утре може би умрял.

Часовникът тиктака, времето е ценно,

Напразно да разсипваш пясък – необмислено, нередно.

На този свят, всеки идва с мисия,

И няма да си тръгнеш докат’ неосъществил си я.

Преследваме цели превърнали се във баналност,

А дали сме достатъчно смели за да ги превърнем в реалност.

В твоите очи поет, а в техните съм шемет,

Нещо не е наред, какво нужно е на пате за да стане лебед?

Дойде ли есен, пада листото,

Пътят е тесен, а пълно гнездото.

Очите се затварят, но сън не ме хваща,

Ръцете почват да ми парят, умората ме обхваща.

Отказвам да престана, пепелника пълня със цигари,

Докрай стигам щом с нещо се захвана, загасям чужди пожари.

А той ме гледа и се дави, че го задушавам със сажди,

Със сълзите си болнави, утолявам чужди жажди.

Не движа се по булевард, а по тясна алея,

Моите стихове са авангард и между нормите вирея.

Дали текст пиша или просто песен пея,

Накарах римата да диша, да я съживя копнея !

Да стане и да дойде, да излезе от тетрадката,

Пред вас да застане, на живо да ви обясни нападката.

Защото аз не сядам да драскам нещо ей така,

А защото се стряскам и виждам във вас вина.

Аз ви гледам онемял как стоите неизлечими, пълни непокисти,

Затова ще продължа да очернявам с рими белите си листи . . .

Стихотворения