Августин Петров - 05.08.2012
________________________________________
Имало едно време някъде далече,
Място, където слънце не изгрява вече.
Живеел принц във царство далечно,
Място където нищо не било вечно.
Предсказания писах смело, вълшебна топка проклета,
Предрекох историята на Ромео, предрекох и тази на Жулиета...
Сам, и пак съм сам,
Момиче блян и отново сам.
Не ме е срам да си признам,
Че пожелах отново да се върна там.
В онзи свят вълшебен, където всичко е красиво,
В онзи Рай неземен, в който нямало нищо горчиво.
Там, където рееш се из небесата,
Оназ мечтаната страна на чудесата.
Взех тежко решение, там трябваше да бъда с нея,
Съдбата бе на друго мнение, имаше друга идея.
Ставах и вървях, но все не стигах апогея,
Викаха ме, но не се спрях, изпитвах страх да закъснея.
И пак се питах, докъде ли стигнах,
Колко път изминах, а даже и не мигнах.
Тя затоври ми очите и ме върна пак назад,
Навън изтласкаха ме вълните, напусна даже пустият ни град.
Върна се към миналото и всичко приключи,
А уж беше отминало то, на същия урок като предишните ме научи.
А, аз уж бях отказал да го запомня,
Отново сам съм се наказал, вече трябва да си го припомня.
Линия си начертах, но тя изрисува нова картина,
Болка да избегна не можах, кажете ми къде е морфина !
Рамка красива, но не и в нея, изображението е грозно,
Фалшиво почвам да се смея, дозата влезе венозно.
Отново тя накара ме да се обърна,
Докога „така ще е”, все по-невъзможно става да се върна.
Какво ли ми остана, за пореден път Самотата ще прегърна,
Пак хвана ме в капана, с любов и ласки нея ще обгърна.
Някой тъмен ден, може би госпожицата ще го прочете,
Ще й напомни то за мен и отнякъде сълза ще протече.
„Не забравяй да ме помниш”, че сме някъде се срещали,
И когат’ сълзата си пророниш, ще видиш в нея слънцето, което сме посрещали.
Съзерцавахме го неуморно, виждахме се в него,
За мене бе то животворно, заслепи ме, после взе го.
Една малка зелена бележка, единствена останала следа,
Преди я възприемах като смешка, а сега щом я гледам причинява ми тъга !
„Хубав ден и положителни емоции”, това бе последното послание,
Сложих я на моето сърце и замина пак то на изгнание.
Аз и пустотата, явно вечно неделими,
Оставам сам със Самотата и празните ми рими . . .
0 коментара:
Публикуване на коментар