Августин Петров - 20.04.2012
______________________________
И този път не ще се вглеждам в болка чужда,
Пиша не защото трябва, а защото имам нужда.
Може да не съм поет, а може би фантаст,
Но стиховете си изпълвам винаги със страст.
И никак не е лесна тази задача,
За евтини хора не трябва да плача.
Един плач в повече или един в по-малко,
Давим се в море от сълзи солени, колко жалко...
Морето необятно, хора някакви,
Задушаващи сълзи, болки всякакви.
Онази болка, която съдира сърцето,
Онази липса с която израстна детето.
Детето порасна, забрави тъгата,
Вятърът спря, но не се избистри мъглата.
Тя бе гъста, тежка и непрогледна,
Как решавате коя постъпка е правилна и коя е нередна?
Задавам отново екзистенциален въпрос,
Не срещам отговор, а поредният вирнат нос.
Не питам напразно, а защото ме бърка,
Щом нещо иска, тогава котенцето започва да мърка.
Клетва последна, мечтаният съпруг,
Интереса променя се и същото котенце се умилква на друг.
А предишният не забравя, обърнал е гръб,
И той друга прегърнал е, жрицата Скръб.
Целувки многобройни, ежедневно раздава,
Затваря се раната, но белегът остава.
„От какво е това?”- винаги питат жените,
Когато любов просят, поставили глава на гърдите.
Събуждам се, осъзнавам, ставам щом отрезнея,
„Не търси в теб вината”- сърдете се на Нея.
Малката измамница, вълшебната Фея,
Да ме бе превърнала в жабата, а тя ме превърна в Змея.
И всеки път едно и също, ситуация заучена,
Раздава им по малко от болката получена.
Дами и валета, редят се като пасианс,
Нарекох този феномен, „любовният баланс”.
Връща се бившата, претендира промяна,
Как очи да затвориш след такава измяна !?
Малко по малко заличава се този чувствен романс,
Упорито губите си правото за получаване на втори шанс.
За това бе въпросът ми от горните редове,
Времето без отговор създава само ядове.
Във водите кървави заедно се давим,
Защо в тях се мъчим да плуваме, а не да се избавим?
Спирам вече, писна ми, пишейки да осъзнавам,
По колко вземал съм и по колко продължавам да им давам.
Какви сме такива, помним най-много злините,
А някъде по пътя сме погубили добрините.
Как може злото да се нуждае от толкова малко,
Както вече казах, колко жалко...
0 коментара:
Публикуване на коментар