Няма любов . . .

Не стой до мен, сърцето ми е болно,

Каквото и да сториш, то все ще бъде недоволно.
Гледаш ме и не разбираш,
Безнадеждно се опитваш чувства в мен да провокираш.
Гледам те и не разбирам,
Тялото ми съживяваш, но отвътре аз умирам.

Осъзнавам, търсиш този пламък клет,
Дяволите да го вземат, този пламък беше ми отнет !
Нито топлина, нито светлина остана в мене вече,
Още помня как изгасна в онази септемврийска вечер.
Помня мъката затворена в очите,
никога не ще забравя броя на сълзите.

Подай ръка, сложи я ти на моите гърди,

Ето виждаш ли, не усещаш нищо да тупти.
Сърцето ми го няма, остана някъде там,
Hякъде там, където аз останах сам.

Допуснах я до него, а тя безпощадно го изтръгна,

Oбърна се, прибра го, усмихна се и тръгна.
Замина надалеч и някъде го скри,
Чакам го по цели нощи, диря го със дни.
Искам си го, де да можех да го върна само,
Но как до там да стигна, някъде из безразличните й спомение e закопано.

Оттогаз за другите съм камък,
Самотен рицар укриващ се в бетонен замък.
Повярвай и други се опитваха да го разбият,
Със зъби и със нокти драскаха, но слабо място не можаха да открият. 


Затварям си очите и слагам катинар,

Кой обича да сънува един и същ кошмар ?

Никой не можа ключа ми да отнеме,
А може би спасителя се казва просто Време.

А докато дойде с чувствата сме чужди,

Не правя с теб любов, задоволявам просто мъжките си нужди.
Заминавай, мила, заминавай и не се обръщай,
Любовта във болка, моля, не превръщай !

Повярвай, ще ми направиш огромна услуга,

за дето нарани ме тя, защо да си плаща друга . . .
___________________________________
Aвгустин Петров - 05.10.2011 , Париж